За едната правда (протест – 14 януари 2009)

„… колко далеч мога да стигна, вървейки срещу…“

Рано-рано сутринта отворих очи. Направих закуската. Отново се удивих как мога за по-малко от половин час да направя кекс. И все пак не стана много добър, пак бързах. Седях, хапвах, пийвах чай и редактирах превода си. Тихо, спокойно. „Всяка сутрин трябва да е така, много спя, проспивам живота си, оставям се всичко да тече покрай мен… а обожавам да спя, защото тогава… там, където и да е, я няма тази тежест… на съзнанието.“

Десет часа. Ставам, мятам дрехите на себе си. Малко по-официален да съм днес, трябва да доставям книжки все пак, трябва да съм представително момче. Пффф, кой го казва. А и протестът. Ако се застоя там до 12, след това свърша работата с Виктор на „Полиграфията“, мисля, че до един ще се добера до… ъх, трябва да се обадя на Сашо Богдев. Това след като свърша с Полиграфията.

Пеша, няма да харча билетчета. Колко му е – през парка, след това през парка за Сити Център, след това пред „Вазов“ и… да се отбия в църквата.

– Защо? – попита Данте. Не бях забелязал че крачеше наедно с мен.

– Имам чувството, че нещо ми тежи на… на съвестта.

– Странно, да не е някой грях?

– Може би… – отвърнах уклончиво, сещайки се за нещо. – Просто се чувствам прекалено много… егоист. Да кажа някоя и друга молитва за близките, няма да е от вреда.

– Ако това ти помага.

Не отговорих. Влязох в Руската църква, а отвън булевардът се пълнеше с хора, отиващи към парламента. Може би тук нещо ме погъделичка разтревожено, нещо ще се случи… не на мен, на протеста.

Три свещи. Една за семейството, за приятелите, за познатите. Една за цялото човечество… и една за мъртвите. Някога третата беше за мен, сега нещо това „мен“ все по-малко ме интересуваше.

Площадът се пълнеше. Отвсякъде идваха, отвсякъде. На малки, големи групички, самостоятелно, с плакати, с кречетала, със свирки, със себе си. Време е за фотосесия. Аз май пак бях дошъл за да си поснимам, да си почеша фотокрастата. Хубаво де. Чаках Кал и Габи. Снимки, снимки… и триста демона. Тук имаше повече полицаи и жандармерия от насъбралите се хора. Полицаи. Те изглеждаха… неуверени. Накараха ги да застанат най-отпред, зад металните прегради, и те пристъпиха толкова плахо… Сякаш… се страхуваха, но… но от какво?

Още жандармерия, с пълна екипировка. Няколко снежни топки полетяха от далечния край на протестиращите. Това беше ли нормално? Все пак бяха снежни топки. Раздадоха се щитове и каски.

– Казе, не ми харесват нещата. Нещо става.

– Знам, знам… какво мога да направя? – в отговор на въпроса си извадих фотоапарата и зацъках с него.

Събрахме се с Кал и Габи. Добре, не съм сам… да видим. Да се разходим наоколо. Хора, медици, майки, деца, ученици, някакви изчопляци, метълисти, някакви скинове, някакви с маски – я пък тези. И Ser go home. Интересно. Оставих за малко двамата приятели. Тук е хубава позиция за снимки. И още, и още жандармерия. Боже, площадът сякаш се изпълни с тях. Някъде ставаше вълнение. Покрай една от оградите. Оградите. Голяма работа, те трябва да са здраво закачени една за друга, нали? Не съвсем. Минах откъм страната на Софийския университет. Пак нещо ставаше. Пак там в центъра, но не виждах какво. Кал и Габи минаха по-напред. Аз си стърчах на една купчина сняг и… и снимах… какво, и аз не помня. В следващия момент се усетих да крещя с пълно гърло срещу правителство. ЗАЩО? А да… заради всичко това, което те направиха и не направиха… правят и не правят, и… И тогава всички побягнаха назад, помитайки един друг. Преди да се обърна и аз в бяг, видях спусналите се срещу нас полицаи и жандармеристи. Палки, щитове, каски и един народ, бягащ като овце… та и аз бях овца. Беееее. Спрях се. Всички се спряхме.

– Дантееее!

Нямаше го. И тогава всички избухнахме. И полудемонът избухна в мен. Ругатни, викове, среден пръст, юмрук във въздуха. И снежни топки политнаха отново.

„ДАНТЕЕЕ, НЕ ТАКА… НЕ ТАКА.“

– А как?

Видях Кал. Най-отпред, непомръдващ. С лице към тях.

– Така!

В миг бях до него. Ръце кръстосах и с поглед прекосих отстъпилата назад редица полицаи. Какво става? Усещах напрежение по цялото си тяло, особено по крайниците ми. Но не трепваха. В мен вътре всичко вибрираше. Боже, сякаш белите ми дробове се бяха отлепили от мен, трепереха. Никога не съм ги усещал така да треперят. Адреналин? Не, не… Просто… какво ставаше. Защо ни нападнаха? Защо ни изблъскаха? Какво им бяхме сторили? Не разбирам… нямаха право… затова ли стоях отпред? Защото аз имах право? Какво право в безправова държава? Държава? Това пък к’во е?

„Данте, защо, когато съм слаб, винаги търся някой по-силен?“

Данте бе в мен. Никога досега не бяхме едно цяло с него и все пак… добре, че бе полудемон, добре, че можех да го въздържам, преди да… преди да роди дори и мислите за агресията. Не още… и все пак… все пак знаех кога по-слабият не трябва да се изправя срещу по-силния. Само ако… какво ако… няма „ако“… Това е светът, в който живееш… Не разбирах и не исках да разбера. Какво правех, за какво стоях най-отпред? Не, не заради правителство, не заради полиция или заради институция… заради приятеля…

Второ настъпление. Гадости, отстъпвай назад и един урок: никога не оставай най-отпред. Блъсканица и изведнъж… като амеба, поглъщаща песачинка, се оказах вътре сред полицаите.

– Опа, извинявайте. Да не се блъскаме… ще може ли да се разминем… извинявам се.

– Айде, махай се от тук.

Стана ми забавно. Усмихвах се. Докога щях да възприемам света толкова… усмихнато? Кал стоеше настрана. Може би и той се усмихваше.

И пак отстъпиха назад. Какво ставаше? Какви бяха тези заповеди, някой въобще знаеше ли какво прави?

И тогава, само с едно завъртане, видях как буца сняг се разби в Габи. В следващия момент тя се завъртя – и второ. ИДИОТИИИИИ. С Кал се оттеглиха назад. Пристъпих напред и се обърнах с гръб към полицията. Започнах да крещя срещу тия, дето хвърляха и замеряха. Дробовете ми отново се изпълниха с вибрация и гласът ми сякаш раздираше целия въздух… но само аз го чувах. Страхливците сте вие, дето хвърляте… елате и отстоявайте правата си… Страхливци… Мишки… „мишки“, крещях преди малко срещу правителство… Бе ли възможно… Миши народ от мишки се управлява, а котаците ни държат всички…

До мен застанаха още хора. Спря се със снега. И сега какво? Чакаме следващата заповед? Какво още правя тук… а, да. Това влечение за приключение, това чувство за гордост, че съм бил най-отпред и съм отстоявал каквото_който_каже, че съм отстоявал. Е, твърде късно е за каквото и да е. Може би крачка назад. Не, това не е моя мисъл. Аз ще стоя тук до този и до този непознат и ще крещя и викам, ако трябва. Защооооо? Това мой въпрос ли е, или на Данте… Данте. Та сега бях само аз. Целият този гняв… беше си само мой. Данте си е… част от Фантасиа, няма нищо общо… почти.

И започнаха да ни избутват. Стъпка назад, още една. Няма да се блъскаме, я. Няма да съпротивляваме. И още две назад. Ето така, дотук. Тези пред нас спяха да ни избутват. Но встрани от мен продължаваха. По дяволите. Пазете хората. Хлъзгаво. Ще паднат. Полицаи. Та те са като нас. Ето. Помогнаха на онзи стар човек да се изправи. Онзи го подпряха да не падне. Помогнаха им да излязат от градинката. Полицаи. А какви лица.

– И вие не искате да сте тук. И ние не искаме. Само дето това нашето е граждански дълг, а вашето – заповед.

Няма смисъл. Кажи го на един, на двама… те просто… просто не са те. Когато има заповед, тя се изпълнява. Ъъъ… Демокрация, свобода… С В О Б О Д А!!!! Какво, по демоните, означаваше тя, когато ти дадат заповед „използвайте физическа сила“… защо… какво значеше… те… ТЕ ВСИЧКИТЕ СЛЯПИ ЛИ БЯХА? Отново ни забутаха. НЕ, този път няма да отстъпя. НЯМА. Но не заради друго. Вече погазихте достатъчно, но ината ми никой няма да може да преклони. Жандармерия. Бутат. Овце ли сме? Д И А Л О Г? Какво, по демоните означаваше, това? П А Л К И! Защо, беееее, защоооооо?

И в този миг се отказвам да се бутам. Може би трябва да отстъпвам. Твърде късно! Зад мен някой ни бута срещу полицията.

– Стига сте бутали. – Вик само за мен… но не и самотен, още някой го извика, но срещу кого.

Изведнъж в цялото това блато от хора се излива още едно блато, сякаш дъжд, и изникват като гъби. Бяха ни притиснали. Осъзнах го. Пред мен имаше стена полицаи и отляво също. Всички натискаха. Хората размахваха ръце, някъде се размахваха и палки и наслуки удряха. Познато ми беше това чувство, на омраза и ярост… необясними… и все пак тласкащи велите ти крайници да удрят, да разрушават, да причиняват болка… това първично чувство, човешко чувство, толкова низше и жалко… да докаже силата си на други със сила. За миг се отскубнах от стената пред мен. Палките, палките… не можех да откъсна поглед от тях и не заради болката, която можеха да причинят… не заради страх… а някакво странно учудване, нещо толкова старо и… но разбира се, така се решават проблеми. И една жена изникна пред мен. По демоните, завърти се и се измъкни. НЕ! Нека първо жената мине. Едва направих място да се разминем, остана зад гърба ми. А пред мен две момичета. Триста демона, откъде изникваха тези деца?

– Оттук! – успях да извикам и да отворя малко място, колкото да се шмугнат.

СЕГА! Завърти се и изчезвай.

Но преди това… там някъде, на двама души разстояние от мен, стената от бутащи полицаи се разтвори, палките отново се завихриха във въздуха. Издърпаха едно момче от редиците ни. „Боже, КАТО ЗОМБИТА СА“ – тези всички ръце, драпащи, теглещи го, сякаш го разкъсваха, и тези палки, стоварващи се върху него… сега като се замисля, повече се стоварваха върху ръцете на колегите си… тазиии агреееееесиииияяя!!!!!

– НЕ ГО БИЙТЕ!!!! ЗАЩО ГО БИЕТЕ, БЕЕЕЕ???? – какво си мислех, че правя, защо се опитвах все да спася някого… защо не мислех за себе си. Овца…

Не усетих кога отново бях отпред. Аз ли се бях преместил или те? И всички сякаш изчезнаха. И се почувствах сам. С А М срещу тях. И безпомощен. „Те не са врагове!“

– Ела и ти тука!!! – изкрещя някой от тях. И тези десетки ръце, протегнати към мен, и зениците ми, които за секунда се разшириха и не ми позволиха да видя нито едно лице, нито да срещна нито едни очи… какви ли бяха очите ви?

У Ж А С!!! Просто, човешки, физически, примитивен У Ж А С!!!

– НЕ МЕ БИЙТЕ, НЕ МЕ БИЙТЕ!!!! – крещях и се тласнах напред през тях.

Щях да падна в мига, в който се отскубнах от стената, но един от жандармерията ме хвана под мишница.

– Оставете го! – извика той на някого.

Зениците ми се разшириха за втори път. „Възможно ли бе?“ Може би беше заради дрехите. Бях интелигентно облечен. И все пак… го усетих… в отношението на следващия, който ме пое… Мек глас, почти тих, изпълнен само с… отегчение. „Какво правиш тук?“

– Протестирах! – отвърнах, окопитил се.

– Ще видим тази работа – отвърна той.

И след това. Полицейският джип. Разкрачилите се момчета с лице към него, подпрели вдигнати ръце на стените му. Обискът, отношението… като с животни. Насядали протестиращи по бордюра… „та там е мокро, по демоните, студено е“.

– Бързо за обиск. Отваряй чантата. – Груб, будещ отвращение, едър, може би жесток… няма да ме пречупиш, няма.

– Момент само. Ей сега. – Не бързах, не бях припрян. Разкопчах всички джобове на куриерската си чанта.

– Бързо, бързо. Отваряй тук – нареждаше той. Няма, няма да бързам… ти ще ме чакаш.

– Разбира се… ето. – Бръкна вътре да проверява… Боже… учудване, от него. Първи джоб – книги, втори джоб – още повече книги… дали някога си виждал книги от толкова близко? Не беше сега моментът за сарказъм.

– Какво е това? – посочи фотоапарата. Извадих го, предчувствах какво ще се случи.

– Фотоапаратът ми! – отвърнах спокойно.

– Покажи ми какво си снимал! Дааааавай! – Защо беше толкова припрян, нервен… какво си мислеше…

– Чакайте… – как се осмелих да му кажа да чака. – Само да си оставя чантата. Сега ще ви ги покажа… Ето.

– С какво се движат снимките?

– Това копче тук. – Усетих се, че сега ще почне да гледа всичките снимки преди протеста, още от Видин… усмихнах се.

– Седни там при другите. Ръцете на тила, глава между колената. – Баси, не съм йога!

Бяхме много, десет, петнадесет души… и идваха още. Позволих си да не следвам много заповедта и се заоглеждах. Нормални хора. Всичките – интелигентни, от всякаква възраст, добре облечени, но с наведени погледи. Студено, това беше единственото, което сега ме тормозеше. Нямаше въпроси, нямаше отговори, нямаше… знаех… нещо ми го подсказваше, всичко ще бъде наред… ще ме освободят довечера… само ще си загубя времето. Нямаха в какво да ме обвинят… НЯМАШЕ…

– Къде са снимките от днес, бе! – извика този, дето държеше фотоапарата ми. Изправих се.

– Ти защо се изправяш бе, седи там! – изкрещя друг по мен, но жандармеристът го спря.

– Ами… – тръгнах да му обяснявам. Поех фотоапарата в ръце. Беше все още на нощните снимки от крепостта „Баба Вида“. Само за миг от секундата през съзнанието ми мина този един малък въпрос… дали тази красота не го беше докоснала, дали?

Вярно, в такива времена няма място за красота.

– По-бързооооо – почти изрева, ядосан.

– Спокойно… сега ще ви ги покажа. – Защо бях спокоен, мисля си, че трябваше да съм нервен или изплашен… пак този инат… няма да ме е страх от вас… – Ако искате, ще ги изтрия всичките. – Сега ще ви покажа едно трикче…

– Давай. По-бързооо. – Тонът му се промени. Аз пак се забавих, беше студено, пръстите ми замръзваха, мислите ми бяха някъде другаде и едва се концентрирах върху апарата.

– Ето. – Подадох му фотоапарата със син екран No images, дали щеше да го разбере? – Изтрих ги всички.

– Сядай там. Сега ще ти го върна. – Отново клекнах при другите и подпрях лакти на колене. Жандармеристът изчезна нанякъде.

Сега вече се притесних, исках си фотоапарата… само не и него… След няколко минути се обърнах към един от пазещите ни.

– Кога ще си получа камерата обратно? – попитах го.

– Ще си я получиш… не се притеснявай. – В гласа му имаше една такава нотка на пренебрежение и… презрение. Но това не ме интересуваше вече.

След още няколко минути ми върнаха апарата. Синият екран все още стоеше. „Хубаво – помислих си и се усмихнах, – като се прибера, ще си възстановя снимките, те никога не се изтриват напълно, не и преди да се запише нещо друго на тях.“ Нищо не бях загубил.

– Е, Казе, видя ли в какво се насади сега? – Данте бе клекнал до мен.

– М, какво да се прави… поне и от това ще съм опитал. В живота има някои неща, които си струва да се изживеят. Виж, сега ще науча мнооого неща – отвърнах му и той седна на улицата.

– И преди всичко, какво значи „лишен от свобода“.

– Надали ще е толкова зле. Все пак има с кого да убия времето.

– Хаха, аз до нищо добро няма да те доведа. – Той се усмихна тъжно. – Защо мислиш, че стигнахме дотук?

Въпросът му ме учуди, нима и той се обвиняваше за положението ми?

– Ами… откакто Кеншин изчезна и Фантасиа се превърна в разруха… откакто несъзнателното и съзнателното спряха да се бият, ми се струва, че нещо ме тласка към… самоунищожение. Мисля, че същото това нещо ме тласна към полицаите, не бе нито желанието да спася някого, нито да направя нещо… просто някаква частица от мен, взела контрол над тялото ми, ме тласна вътре, в ръцете им.

– Не мисля… не мисля, че се опитваш да се саморазрушиш, просто те познавам прекалено добре. Не е това, не може да е това. – За миг ми се стори, че тези думи бяха на Кеншин, и някъде в съзнанието ми отново се усмихна червенокосият самурай. – Така е трябвало да стане. Така е било угодно на… на съдбата.

– Надявам се, си прав.

Съзнанието ми изведнъж се стресна. Беше тихо. Чуваха се само нарежданията на полицаите. Нищо друго. Докъде ли бяха избутали протестиращите? Сякаш това имаше някакво значение за мен. Някаква част от мен мечтаеше за тези митични двеста хиляди граждани от деведесет и седма, мечтаеше за едно народно обединение, за едно освобождение… не лично моето, не в този момент… просто един единен народ.

Изсипаха още хора. Някои от тях бяха много подозрително изглеждащи, някои ги обвиняваха в притежание на ножове, бомбички… но някак си безплодни изглеждаха обвиненията им, пръскащи се от гнусните им уста… защо ги мразех? Защото не се отнасяха с достойнство към нас! А заслужавахме ли такова? Та нали това беше наше човешко право… те имаха правото да ни отнемат свободата, но не и да ни оплюват, да ни обиждат, да ни унижават. Та тук бяха децата им, родителите им… и защо трябваше да ги бият. И тези камери, ей там горе, какво снимаха… защо никой не снимаше какво става тук. Защо никой не се интересуваше от това, че на земята лежеше момче, цялото в тиня и кал, като животно домъкнато… защо никой не снимаше как ритаха момчето, което обискираха… защо никой не искаше да покаже и тези животни тук… защо се интересувах само от нас, докато бяхме животни… Прекалено много исках, прекалено много, от свят, който не можеше да предложи нищо друго освен неразбиране. Дори и аз сега не ги разбирах, а те имаха своята правота за себе си, да излеят агресията си върху нас… не, не върху мен, не върху възрастния човек до мен… само върху тези няколко единични случаи… тези момчета, които не бяха така спретнато облечени като мен и не носеха пълна чанта с книги. А може би и те не бяха много невинни, може би и те бяха хвърляли и замеряли… но какво толкова… не, не можех да обвинявам никого в нищо… не и докато не знаех всичко.

Натовариха част от задържаните в микробуси. Останахме двадесет и трима души. Качиха ни в стар автобус „Чавдар“. Първо ни наредиха – „ръцете зад тила“, но след това решиха да не привличаме излишно внимание, и ни накараха да поставим ръце на предната седалка. Само за миг огледах пред парламента. Сняг, буци лед, кал, метални предмети, някакви полицаи, журналисти и толкова. А през прозорците на бялата сграда се бяха показали тъмни лица с усмивки и димящи фасове. Усмихнах им се. Това, което си казах, го чу само подсъзнанието, пак се усмихнах. Автобусът потегли. Водеха ни към четвърто РПУ. Минавайки покрай Софийския университет, мярнах Кал и Габи. Слава Богу, добре са. Ще се чуя с тях, като изляза от това, ще има да разказвам. Пред входа на СУ, до двата паметника на великите братя, имаше малка група протестанти, обградени от полиция и жандармерия. Автобусът продължи към кръстовището на НДК и Хилтън. То се оказа блокирано от протестиращите. Усмихнах се. Може би точно така трябваше да е. Да сме навсякъде, да сме хаосът в безредието.

Един от задържаните се опита да им привлече вниманието, но веднага господин полицаят, който през цялото време ронеше престижа на полицията със своите груби обиди и подигравки към нас, го цапна с палката си. Последва злобно предупреждение и още няколко умерени ругатни. Шофьорът мина в насрещното движение и се измъкнахме от задръстването. Колкото по-бързо ни откарат в РПУ-то, толкова по-бързо ще свърши това, дори и ако трябва да нарушат правилника за движение. Сега тези протестиращи, блокирали кръстовището, не ми вършеха работа.

В следващия момент по радиостанцията на автобуса се чу истеричен, паникьосан глас, който крещеше и викаше за подкрепление към Орлов мост. Удивих се, макар и само вътрешно, имах чувството, че това беше кадър от война. Полицаите в автобуса спряха предавателя. Толкова ли бе зле организацията им? Изсмях се наум. И все пак ги ненавиждах, колкото и да се опитвах да ги оправдая. НЕ всички, само някои… като господин Живко, Гласът на Закона… така нарекох плашещо настроения срещу нас полицай. Нищо, някой ден и той ще се стресне… но не от мен, а от… не знам, от някоя велика сила, въплъщаваща всемирната справедливост. Хубаво е, когато вярваш в неща, които не съществуват.

Нарушихме още няколко закона за правилата на движение. Доставиха ни в 4-то РПУ. Вътре, след като ме записаха и ми взеха личната карта, служителите ме изгледаха въпросително.

– А вие, господине, накъде? – явно не ме мислеха за задържан.

– Ами от арестуваните съм! – отвърнах, изпускайки единствения си шанс да се измъкна. и то съвсем под носовете им.

Вкараха ни в широка зала с още много народ вътре. Оставиха двама полицаи да ни пазят, а те започнаха да си играят на „Добро ченге, Лошо ченге“. Майтапеха се, шегуваха се и останалите правеха същото, а аз, за да убия времето, си извадих една от книжките да си чета… май това беше много позьорско… но ми хареса да се гавря със ситуацията. И все пак ми омръзна. Останахме много малко хора вътре. Прекалено малко… когато се изсипаха 20-30 полицаи от протеста, с щитовете си, с шлемовете си. За миг си представих картинката сутринта… в тази зала. Как са им издиктували целия сценарий на това, което се случи.

Тогава ме учуди най-много малка дребна госпожа с руса коса и плитка. Тази агресия в ругатните ù срещу нас, тези обвинения, тази подигравка и присмех, тази жажда да ни смачка… Защоооо, ние ли бяхме тези, които са я удряли с палки, ритали и унижавали… да, може би съм я уцелил със снежна топка… Съжалявам за което, но те проявиха първо агресия срещу нас. Може би не бях прав. След още десет минути сред всички тези унищожителни, смазващи погледи останах само аз в залата, но не за дълго.

Един от следователите бе дошъл да ме търси.

– А ти? И ти ли нищо не си направил? – изсмя ми се един едър полицай срещу мен.

– Не. Аз направих нещо. Застанах пред вас да ви предпазя от снежните топки – отвърнах, без дори и да ми потрепери гласът. Учудих се на отговора си и на смеха в залата… може би така трябваше да подходя.

Никой нищо не каза след това. Остана само смехът зад мен. Замислих се върху поведението си. Не се набивах на очи, не говорех когато не трябваше, и казвах това, което искаха да чуят… или не очакваха да чуят. Дотук добре, опитвах се да съм като хамелеон, но с цвят, който да се хареса на всички и в същото време да не стъпква достойнството ми. То ли бе най-важно сега?

В малка стая ме посрещна нисък пълен човек и висок белокос полицай с очила. Бяха приветливи. Обискираха всичко, описаха го и останаха учудени от многото книги. Ако нещо щеше да ме измъкне от тази ситуация без много проблеми, то това щяха да са именно тези книги, ех, „Човешката библиотека“, грижи се за човеците дори и когато те са лишени от свобода.

След това ме снимаха за досие или просто за документиране. Не знам, но бях горд, че на снимката си щях да изглеждам интелигентно. Последва попълване на няколко протокола – дали искам лекар, дали имам здравословни проблеми, дали искам адвокат. Бях обвинен във вандализъм и нарушаване на обществения ред. След тази процедура ме вкараха в малка стая, където бяхме още 25 души. Оттук нататък времето се удължи и минутите започнаха да приличат на часове. Нямаше място дори и да мръднеш вътре. Всички коментираха протеста и арестите си, на мен не ми се говореше много. Опитвах се да осъзная липсата на свобода. Тя не ме притесняваше толкова, колкото това чувство на загуба на време, на безделие. Това ме плашеше. Не исках да си представя, че може цяла нощ да останем тук. Двадесет и четири часа, арест с повдигнато обвинение, без доказателства… без всъщност да е ясно какво и защо се случва. Сега нямаше значение.

Започнаха да ни викат един по един от килията. Накрая останах последен с още едно момче. Вкараха ни в друга стая, където ни направиха повторен обиск, даже трябваше да се съблечем голи и отново ни върнаха в малката стая. Сега ни бе ясно, че ще ни оставят почти със сигурност да излежим 24-те си часа.

Започнаха да идват роднини, приятели и да оставят храна и вода, които си ги споделяхме. Аз отказах. Нещо в мен бе започнало да се бунтува. Исках навън, исках на свобода. Или поне исках с нещо да се занимавам. Сега нямах нищо освен себе си и дрехите си, ха, дори и връзки нямах. Взеха ми ги при обиска. Поисках да говоря с някого по телефон. Отвърнаха ми, че съм изпуснал момента. Трябвало е при подписването на протоколите да заявя това си желание. ЕСТЕСТВЕНО. Ядосаха ме. Никой нищо не бе споменал. М О Р А Л! Всъщност аз съм в грешка, трябваше да си знам правата. Нищо де… просто исках да се обадя на Кал да му кажа, че днес няма да мога да си свърша доставката… и да се обади на брат ми да му кажа, че няма да се прибера тази вечер.

Бяха ни казали, че съдията си тръгвал след десет минути и ние всички ще спим тук.

Съдбата бе друга обаче. Викнаха ме мен и още един човек. Заведоха ни в една стая, където трябваше да дадем писмени обяснения на това, което се е случило. Бързо ги дадох. След това се подписах, че няма повече да правя така. И получих протокол за задържане под стража заради „грубо нарушаване на обществения ред и вандализъм“.

В 20:45 подписах протокола за освобождаването ми, но в мен остана нещо тъмно и мрачно, тегнещо над съзнанието ми. Свобода. Бях ли свободен… в тази страна… в която и да е друга? Бях ли свободен, когато други като мен оставаха за решетките? Бях ли свободен, когато…

На входа на РПУ ме чакаха приятели… и тогава се разтреперих от свобода.

Благодаря ви.

One Comment

  1. Kia

    Това е невероятна ретроспекция на времето, в което се е случило. Винаги съм уважавала много този текст! Респект! 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *